Цял живот беше обичала един мъж. Един единствен. От деня, в който го зърна за първи път да претичва през тясното служебно дворче. Хвърли и един бегъл поглед с електриково сините си очи и тя замръзна на място. Замръзна и за нея светът свърши. Когато успя да овладее дишането си и да успокои туптящото си сърце се завтече в стаята на колежките. "Анче, Диди, кой е този мъж с изумително сини очи и черна брада? Прилича на героя от "Замъкът на синята брада". Познавате ли го?" Колежките и се разкискаха: "А, ти на Андро ли метна око миличка? Той е сгоден, отпиши го."

Само тя си знаеше какво и струваше да го спечели, да го спечели, за да го изгуби. Когато го изгуби  се омъжи за първият срещнат, роди  му две деца  и му изневеряваше с Андро при всеки удобен случай. И не след дълго се разведе. Не можеше повече да изтърпява досадният си ограничен съпруг, чиято посредствена натура бледнееше пред бляскавият чар и интелект на Андро. Невъзможно беше да продължава. Бракът и на Андро също не продължи дълго и след време тя отново се събра с него. Ето, вече беше настъпило времето той да е неин. След провала в семействата и на двамата беше дошло времето да са заедно отново. Да, но вече не бяха на 20 години. И двамата преваляха средната възраст, здравословни проблеми ги тормозеха придошли по естествения си ред в едно с изминалите години.
И тя неволно започна да си прави равносметка на пропиленият в напразни усилия и домогвания живот. Какво имаше сега до себе си като резултат? Един застаряващ мъж, за когото беше копняла цял живот, но който на практика не я беше дарил с нищо. Освен с 3 аборта. Освен с многобройните си бройкаджийски изневери. И безкрайните си проблеми изсипани в нейното кошче за душевни отпадъци.

Започна да търси все по-често утеха в алкохола и в компанията на приятелки.
Разказите за техният личен живот и заместваха липсата на неин собствен. Нейният собствен недоизживян живот. 
Постепенно завистта започна да се вкоренява в сърцето и. Искаше и се приятелките и да и правят компания в самотата. Да, колкото и да и беше неприятно трябваше да признае, че е самотна. Пред себе си.  А защо? С какво го беше заслужила? Обичаше, беше вярна, беше всеотдайна, защо? Сама в някаква половинчата връзка с човек, който вече не беше онзи сияен "Черната брада". Вече беше побелял, плешив, импотентен старчок.  А най-добрата и приятелка имаше младо златокосо стройно гадже. Тя пък със какво го е заслужила? Завистта постепенно започна да прераства в безсилна злоба.
И започна да налива отрова в ушите на приятелката си. Как той я използва, как и изневерява тайно, как ще я изостави в най-неподходящият момент.  Приятелката и обаче не поддаде, дори се събра да живее с младока. Ами сега? 
Изгуби дори и редките им пиянски женски сбирки. 
И разбра, че трябва да потърси друга рецепта за лечение на самотното сърце?
Но каква да бъде тази рецепта? 
Алкохол? Не е достатъчно. Дрога? Не. 

Седна на кухненската маса и си наля чаша червено вино. Извади от аптечката опаковка с диазепам и изсипа хапчетата в чашата с вино.

"Ще поспя....малко..... и може би ще се излекувам....може и да излекувам....самотата.", помисли си и изгълта чашата на един дъх.


П.С. Посвещавам го на всички, които отричат Свети Валентин.

тъжно.

Още повече, че е писано за истински личности и техния живот. Трябва да ценим любовта и човека до себе си, когато ги имаме.

от тъгата растем и се развиваме. Приказките са за малки деца, с цел да развият нравствне и качества, а не да живеят в тях. Не забравяй и личния избор за начина на живот.

Когато ми е тъжно си пускам Ерик Клептън,на мен ми помага,ако искаш опитай и ти.

Не става въпрос за мен. :)

хората могат да бъдат нещастни по много начини. Но причината винаги е една - сами си го избират!

че човек често сам си избира нещастието. Лошото е, че не винаги има възможността да избере щастието си.А една такава проточена във времето история има много страни и май не е толкова лесно да се определи кой и за какво греши. Аз като се замисля, тази жена се е отказала доброволно от посредственото си според нея щастие в името на нещо друго. Тъжното е, че винаги идва момента на равносметката. И тогава все нещо трябва да помогне за притъпяване на действителността. За всеки е различно. Една и съща история при сто души може да има и сто различни измерения.

Silnite hora se boriat....za ostanalite....moite dulboki suboleznovania!