А защо тогава той си отаваше единствен за нея?
Не, че не искаше да не е така, о как болезнено и се искаше. Мечтаеше ей така, както си върви по улицата на главата и да се стовари някоя разхлабена керемида и от удара, ако не умре поне да получи амнезия. Постоянна и окончателна амнезия, която да изтрие безвъзвратно всичките и спомени за него.
Пробваше с упорита последователност всички рецепти за лечение на нещастна любов- от денонощни гуляи с напиване до безсъзнание -до четене на дървенофилософски клишета.
Нищо не помагаше. След гуляите се чувстваше още по-празна, още по-омърсена, за неизбежното главоболие изобщо не си струва да се споменава.
Охотно приемаше и опитите на всичките си приятелки да я запознаят с някой "страхотен мъж".
Насилваше се да слуша и безконечните им съвети: "Огледай се, виж колко красиви мъже има наоколо."
Оглеждаше се. Гледаше, но без да вижда.
Разговаряше с нови и непознати мъже...
И виждаше неговите очи. Търсеше да зърне неговата златиста коса да заблести зад близкият ъгъл. Усещаше ароматът му навсякъде във въздуха около себе си. 
Толкова отчаяно опитваше да забрави, да замени, да намери, да открие, че се престраши да позволи на един от новите непознати да я целуне. Той беше нежен, внимателен, дори красив...
Не се получаваше, не беше ТОЙ.
От мъка и се прииска да умре. Избяга презглава...
Потна и задъхана затръшна вратата на входа на дома си и седна на стълбите.
Сълзите и отново, за кой ли път се затаркаляха като порой от очите и, за които мислеше, че са пресъхнали, че е по-добре, че е на път да се излекува.
Натика обратно в гърлото си нечовешкият стон готов да изригне, хората кротко си спяха и в този късен час най-много да повикат хората в бели престилки, да я затворят зад четири меко тапицирани стени, да я натъпчат с торазин и да се свърши един път завинаги.  А дали щеше?
Дали щеше да получи мечтаната амнезия?
Тя стисна очи, разтвори ръце, за да прегърне празното пространство.
Това все толкова празно и празно пространство, което до скоро беше запълнено от неговото нежно стройно тяло. Устните и зацелуваха нежната кожа на шията му, ръцете и отново в спомените си се заровиха в разкошната му златна коса, нежният му глас отново загали слуха и... и ...оооооооооооооо... не. 
Трябва да направя нещо, каза си тя. Искам да разбера... защо го изгубих и трябва да направя нещо.
Ще реша.
Утре. Утре ще направя нещо.
Нали е по-мъдро от вечерта?

незаменими, има трудно заменими.ЛИпсата си е липса-това е.

и това ще мине.:)

Кога? Бени, права си липсата си е липса. :(

познавам това страдание. опитай се да се успокоиш някак. приеми, че няма закъде да бързаш. и ...не зная. бъди силна някак.

2-3 години ще си напълно претръпнала, а след десет вече много рядко ще си спомняш и когато си спомняш няма да ти причинява болка, а ..как да ти кажа..ще си казваш: колко наивна съм била.:) гуш и горе главата.:)

липсата си е липса така е! Докато не се запълни!А твойта ще се запълни!