Толква много беше мечтала за това. Токова дълго се беше молила Бог (или каквото е там) да и върне този мъж. Всичко и всеки бе молила, цветя, дървета, светкавици, помийни ями. На всичко бе готова, за да си го върне. Беше простила, ако не забравила, само и само той да се върне.
И той се върна. Преди 10-тина дни... Колко, как, само толкова ли са?
В този ден тя се чувстваше най-щастливата жена на света. Победителка, тържествуващата Темида, че е била права, че ще получи полагащото и се, чувстваше се новият Нострадамус. До днес. Ако не беше тази тъпа книга.
"Не е тъпа книгата, много добре го знаеш, ти си тъпа"
Безмилостен разум, защо не ме остави само да чувствам и да не мисля?
И разум не е. Тъпата книга е виновна. Точка.
"А,  стига бе, книга..."
Та това е само една детска книжка. Добре де, не е само книгата и музиката е крива.
"Детска, ама...нужно ли е всичко да ти се обяснява гъско? Като е детска не означава, че в нея не се търси извечното-истината за доброто и злото."
Ооооооох. Тази книга и тази музика.
Толкова щастлива беше вчера, а днес тези фрази се забиваха като кинжали в мозъка и, а музиката разкъсваше сърцето и...
"Болката беше по-силна и далеч по-мъчителна от онази, която изпита при загубата на пръстите си. Ала тя беше и душевна — нещо тайно и дълбоко лично беше изтръгнато от него и извадено на показ, без да го желае, и той изстена не толкова от болка, колкото от срам и отвращение от самия себе си, защото сам беше станал причина това да се случи.

Беше дори по-лошо. Сякаш беше казал: „Не, не ме убивайте, страх ме е. Убийте майка ми вместо мен. Все ми е едно, защото не я обичам.“ И сякаш тя го беше чула да го казва и си даваше вид, че не е чула нищо, за да пощади чувствата му. И предлагаше сама да заеме мястото му от любов към него. Така се чувстваше и това беше най-непоносимото чувство, което беше изпитвал някога."
Сякаш всяко едно редче, всяка една нищожна буквичка крещяха и отекваха само една, единствена дума:
"Предателство"
Гадно, грозно, отвратително предателство.
Но, но...
Нали беше простила или поне така си мислеше...
Беше готова на всичко, ама на всичко, за да бъде отново с този мъж.
Тази музика...

 "How long will it take to remember?
Are we surprise to see?
Hold on to the dream of surrender
We ain"t gonna win in this gamble of sin..."

За всичко са виновни тази тъпа книга и този Аксел
Със страшна сила я връхлетя споменът за Коледния ден. Как вървеше сама по улиците, като че очакваше гибелта да я застигне във всеки един миг, искаше и жадуваше тази гибел, защото сърцето и беше изтръгнато.
Душата и отделена от тялото (както демоните на хората в същата мнгократно спомената ужасно тъпа книга).
Тогава по Коледа нейната душа (демон) я беше напуснал и тя копнееше за неговото завръщане, прощавайки и непоносимата болка, и черното предателство, и хилядите останали гадории.
Спри се сърце. Жалко скъцащи разумни бурмички, спрете се и вие.
Не виждате ли, че тя КОПНЕЕШЕ да обича. Някого, нещо... Кипящата и от емоции душа се задушаваше.
Но те не спираха.
"Емоции казваш а? Ами обичай музиката. Тя няма да те предаде. Обичай и тъпите си книги. И те няма да те предадат. Всеки и всичко друго може да го направи. Дори е длъжен. И ти си предавала, не помниш ли?"
"Да, но не и него.", изплака тя.
"Ето, виждаш ли? Тогава или му прости, без условия, или си обичай задръстените книги и гадната музика.", изхилиха и се нахално мозъчните пантички.

Добре. Ами добре.

Обичам си книгите. И музиката обичам.
И теб обичам демоне мой, душо моя, предателю мой.


С обич на Филип Пулман и на Аксел Руди Пел.

Поздрави :)

Благодаря Стеф. :)