ПРОЛОГ

    Светещите листа бяха разпръснати по земята,покрита с мъх и корени от вековните борове, които растяха отстрани на тясната пътека. Това бяха странни листа. Не толкова странни, отколкото различни от заобикалящия ги гъсталак. Формата им беше по-особена от което и да е друго листо. Те приличаха на дъбови, но не съвсем защото вместо заоблени връхчета те имаха по-скоро остри такива, които наподобяваха формата на рог. Цветът им беше светлозелен но със златисти нишки по ръбовете.

           Пътеката, която започваше няколко мили по-надолу, в началото на стръмния хълм беше осеяна с тях. Те бяха разпръснати от началото  до края на тясната просека и свършваха така внезапно, както и се появяваха. В разстояние на няколко мили земята блещукаше в оранжево-златисти отенъци, които създаваха особено мистично излъчване на цялата местност.

            Планината, в която се намираще тайнствената пътека нямаше име. Тя започваше от една зелена низина и равния терен постепенно се издигаше до назъбени канари и рехави горички от всякакви видове иглолистна растителност, която от своя страна също изчезваше след известно време. На нейно място се появяваха още по-стръмни скали , покрити със светлозелен мъх, които постепенно се превръщаха в огромни непристъпни зъбери.

            Единствената пътека, която прорязваше самотната планина, започваше  от самото начало на равнините и свършваше след стотина мили пред една непристъпна и невъобразимо висока канара –там, където  изчезваха внезапно и светещитре листа.

            Странно беше, че рехавата растителност в полите на конусовидната планина изведнъж се превръщаше в гъста борова гора със диаметър около десетина мили и разположена в полукръг, който свършваше там където свършваше и пътеката – пред огромна и гладка скала.

             Но много по-странно от това беше, че цялата растителност е иглолистна с изключение на нападалите по пътеката странни листа.

              Точно това си мислеше и умореният пътник, който стоеше на няколко метра от края на пътеката и се взираше изпитателно пред себе си .

              “Най-после.”-ликуваше вътрешно странника докато приближаваше гладката скала-“Това е мястото, което търся толкова отдавна.’" Но докато се усмихваше на собствените си разсъждения, той усети, че нещо не е наред. Това беше по-скоро инстинкт, отколкото физическо усещане – сякаш нещо го наблюдава и не е приятелски настроено.

               Зеленикавата пелерина на странника се поклащаще от внезапно появилия се вятър а ръката му сграбчи светкавично дръжката на дългия меч, поставен отляво на колана му.

                “Въобразявам си”-мислеще трескаво той-“и това е заради всичките неща, които ми ги надрънка онази жена. Защо ли не я убих? Вероятно щях да успея, въпреки, че в нея имаше нещо много странно – някаква скрита заплаха. И какви бяха онези приказки, че ако искам да премина ще трябва да се съглася с онова, което тя ми предрече? Бръщолевенията на някаква малоумна не ме засягат ни най малко. Когато се завърна с онова, което търся ще и видя сметката. Тя каза, че ще ме чака там, където я намерих, но не вярва да се върна, хм…”

                Размислите на пътника бяха прекъснати от някакъв неопределен звук, който идваше от ляво на пътеката. Сякаш нещо се отъркваше в игличките на дърветата и наподобяваше може би ромоленето на далечен поток.

                “А може би това е звукът на нещо голямо и тежко, което се промъква тихо към мен, но все още е далеч.’-Промърмори тихо странника-“Не. Сигурен съм, че това е игра на превъзбуденото ми въображение.”.

                 И докато стоеше така, готов да отвърне светкавично на заплахата, ако изобщо имаше такава, шумът утихна.

                 - Какво виждаш? – Питаше водача, докато обкованото му в зловеща черна броня тяло потръпваше нервно от напрежение. Сянката на огромния му черен боен кон закриваше изцяло младото момиче, което стоеше до него, обляно в сълзи.

                   Черен плащ започваше от раменете на страховития войн и покриваше изцяло задницата на коня му. Въпреки, че той беше тежко въоражен с черен боен чук, обкован в двата края с метални шипове, който стоеше отпуснат в десницата му той не носеше шлем. Русите му коси падаха свободно на раменете му като водопад от злато. Младото му брадясало лице беше болезнено красиво със правилни черти – сякаш изваяно от склуптор. Но това, което омагьосваше в него бяха кристалните му сини очи. Красивото му лице контрастираше с доспехите и черната ризница, която покриваше мускулестите му ръце и завършваше с метални налакътници, обковани с дълги шипове отстрани. От лявото му рамо към китката се спускаше кошмарно съоражение, което се закачаше с метална гривна над бицепса. Подобна метална гривна имаше и до налакътника му. Двете бяха свързани с две метални плочки, които се свиваха в лакътя и завършваха отзад с железен тризъбец. Това оръжие беше много опасно в близък бой и бсяваше ужас у всеки, който го видеше.

                   Същия ужас се четеше и в очите на младата девойка. Тя дори не си и помисляше да избяга, въпреки, че не беше вързана ниото някой я охраняваше. Бягството беше невъзможно защото зад водача стояха около стотина войници на коне, които по ръст и снаряжение не отстъпваха на водача си. Някои от тях носеха върху копията си зловещи черни, разцепени на две знамена със бял рог в средата.

                   Загледано в далечината, момичето хлипаше  и се чудеше какво ли точно трябва да види. Неописуем ужас я беше сковал и тя само премигваше и не можеше да каже нищо свързано.

                   Пред очите и се простираше далечна равнина, която постепенно се издигаше и се превръщаше в назъбена конусовидна планина, която от своя страна завършваше с тесни зъбери, които смътно напомняха островърхи кули.

                   Дали това  се очакваше да види тя, или пък нещо съвсем друго? Никак не и се вярваше да са я довели дотук само за да повтори очевидното – това, което всички виждаха. Ужасът и се усили.

                    - Какво виждаш, жено? – Попита пак водачът но този път в спокойният му глас се прокрадна и нотка на заплаха. – Колко време ти трябва за да отговориш? Говори или…                                                                         

                     Но тя не можеше да помръдне от страх. Гласът и беше изчезнал. Пред очите и притъмня, но преди да падне на земята една тежка, обкована с желязо ръка я прихвана под раменете и я изправи обратно.

                     Водачът беше слязъл от коня и я държеше с лявата си ръка през кръста. В дясната страховито се поклащаше чука му.

                      Най-сетне момичето успя да проговори.

                       - Виждам равнина, която се изостря и се превръша в много струмна планина, господарю. – Изхлипа тя.

                       - Да. Това виждат всички. - Прошепна водача. – Значи магьосниците са се справили чудесно със заклинанието.

                        След това той светкавично извади лявата си ръка изпод момичето. Със дясната вдигна тежкия чук, сложи другата ръка където и беше мястото и докато момичето бавно падаше на земята, изгубило опората си, той замахна. Чукът се стовари върху падащото женско тяло. От мощният удар навсякъсде се разхвърча кръв и плът. Половината глава на момичето отхвръкна настрани и се спря до копитата на черния жребец. Копнят погледна невъзмутимо обезобразената плът, подмести се една крачка настрана и продължи да пасе от сочната лятна трева.

                           После шумът се появи отново. Този път и от двете страни на странника. Сега вече не звучеше изобщо като пролетен поток. Определено нещо тежко си проправяше път през гъсталака. Нещо тежко и много ядосано. След малко и от двете му страни прозвуча глухо ръмжене. Звукът беше смесица от рев на мечка и грухтене на глиган.

                            Най-после храстите от двете страни на пътеката се разтвориха и старнника видя своите кошмари наяве. Тогава внезапно разбра всичко и започна да крещи, забравил за всякаква самозащита, забравил дори да извади меча си.

                            Насреще му се ухилиха две невъзможни за описание същества целите в зъби, нокти и рога. Но в тях имаше и нещо човешко. Първичния ужас на странника го държеше с широко отворени очи, но напълно парализиран за да направи каквото и да било. И докато крещеше неистово единият от двата кошмара свали с ужасна бързина нещо подобно на дънер от рамото си и замахна мощно към замръзналата жертва. Последното нещо което странника видя беше половината си тяло на няколко метра от очите си и докато съзнанието му бързо угасваше той си спомни думите на странната жена:

                          “Ще видиш мъртъв тялото си ти

                            докато мрак се спуска на д смълчаните ели.

                            В кръвта ти те ще се окъпят-

                            Печатът ще стане по – здрав от преди.

                            Ако с това си ти съгласен,

                            Върви смело напред и умри…”

                             След това двата кошмара бавно вдигнаха тялото на странника и изчезнаха в гората, всеки със своята половина от нещастника.

                              Гората утихна. На пътеката остана само един безполезен меч и локва все още топла човешка кръв.


Първите опити за книга на моето момче. Не му се смейте много pls...:)))